Зелда

XIII.

Какво не ти възпях, какво остана. Какво от поколенията
скрих – навярно няколко сълзи, навярно два-три шала. Но все
пак беше ли добре – за бъбреците, за обувките, неврозите. За
меланхолиите от пауновата ръж. За дефилето ти
в поезията на народите. За алхимичното в скръбта ти: беше
ли добре. За щрихите, ребрата. За въздуха от борови игли след
възторзите и колената. Достатъчно ли беше за въздишката,
за маниера. И за началото на новий свет, когато сваляш си
корсета.

За деколтето, дето носи вятъра, говорих ли, за ставите. За
гребените, вените – добре ли беше. За култа, дето си сред
младите. Сравних ли фибите ти със гондолите. Затворих ли
сезан, мане, моне, за да рисуват по роклите. Наблегнах ли
достатъчно върху грима и песимизма. Говорих ли добре за
чантите и скулите. Затова, че си принцесата на лудите. Какво
не ти възпях, какво остана. Навярно някой щрих,
навярно малко от тъгата. Не бях ли малко семпъл към ноктюрното
в смеха, походката.

Не бях ли малко по-обран за рамене ти – разкоша на
природата. Достатъчно ли беше за ушите, воплите и
диадемите. За обеците, пред които кланят се и левите, и
десните. За естетиката, с която пиеш и разливаш виното.
За клепачите ти, от които тръгва киното. Наблегнах ли
достатъчно на жеста, на детайла. За меланхолиите разлистили
безкрая казах ли. За невените в ревматизма. За приливите
в очните дъна. За гривните, обувките. За структурата,
принципа на вечността изобщо споменах ли нещо.

ако нещо съм пропуснал, зелда,
аз няма да си го простя
и с черний, гарвановий срам
един елин ще си отиде от света
като бълха
като бълха